Стратегии за решаване на конфликти

Стратегии за решаване на конфликти

При решаването на конфликтите могат да се използват две стратегии:

• Неощетяващи – Азът и другите са взаимно удовлетворени от решението, връзката е открита за развитие;
• Ощетяваща – Азът и/или другият са неудовлетворени, връзката не е открита за развитие и е изпълнена с компромиси.

Нека разгледаме възможните ощетения и смисъла на компромисите за връзката, която е изложена на заплаха.Азът се самоосъществява в пространството на съ-битийността. Самопреодоляването и самоосъществяването могат да се обективират във формите на заедността – Аз постигам себе си, като преодолявам себе си чрез другия. Развитието на заедността е модусът на развитие на Аз и другия. Преосмисляне на съ-битийността, в която Аз и другия не са същите, е преобразуване на мен самия. Преосмислянето на моето съществуване е неделимо от съ-съществуването. Моето самопреодоляване е на Аз и Ти. Другият ме предизвиква да продължа своя жизнен път , като,  остана открит за самия себе си. Това въздействие е взаймно-отдалечаванията  приближават, а приближаванията пораждат нови отдалечавания – търсене на нов хоризонт, в което съ-битийността отново се преобразува. При взаимната участност в самопреодоляването  Аз  и другият са в автентичното си съществуване.

Как би изглеждала ситуацията, когато Аз съм останал при другия в не-истинския модус на битието, като съзнателно съм избрал само-ограничаването?

Оправданията на този избор препращат  към позоваванията на компромиса. Основното вярване е съ-вместният живот –животът с другия изисква жертва, отстъпване от себе си, Аз не трябва да предавам другия, Аз не трябва да оставя другия в неизбежната самота, в която ще се озове, аз не трябва да го оставя съкрушен, захвърлен, объркан.  Тези вярвания могат да се допълнят с позовавания на миналото- имали сме много хубави моменти заедно, имаме много общи неща,  имали сме мигове когато сме били щастливи, изпълнени с радост, очарование, копнежи, сега то си е отишло, но това е животът- всичко макар и бавно, неумолимо си отива. Компромисите могат да бъдат оправдани и чрез слабостта на другия-другият заувява решително, че държи на заедността, че изпитва обич, че не може да си представи своя живот без мен.

Освобождава ли ме обаче компромисът от бремето на неудовлетвореността? Какво означава да се направи компромис и в действителност съществува ли компромис? Ще разгледам компромиса в отношенията към Аза, към другия и към заедността. Компромисът по отношение на мен самия е само форма, чрез която Аз се отказвам от себе си, примирява се със себе си и с това признава пред себе си своята не-самоосъщественост. Азът започва да живее под-себе си. Дали осъзнава, или не-осъзнава отдръпването от себе си, Азът вече не е действително себе си. Това не-себе си може да се преживее с примирение- Азът бавно забравя за себе си, за това , което е мечтал да стане, като отдалечава от себе си всичко, което би му напомнило за автентичността, или с негодувание към себе си, с разочарованието, че се е отказал да бъде себе си .

Компромисът по отношение на другия е и бягство от другия. Част от мен остава при мен , част от мен остава при другия. Аз оставам различен за себе си. Аз започвам да живея в пространство, в което няма място за другия.Моето отношение към другия може да бъде :

• Съжаление-слабостта на другия се превръща в задължение, Аз съм призован да се грижа за другия, да съм при другия, независимо че другия ми е чужд;
• Безразличие – Аз съм при другия, но нищо в другия не ме затрогва;
• Ненавист – лизето на другия събужда в мен спомена за моята не-осъщественост, изпълва ме с непоносимост, всичко в другия ме дразни и Аз започвам да изпитвам с времето засилваща се ненавист.

Всички тези отношения издават моето не-искрено отношение. Макар и при другия, аз не съм при другия,  другият е измамен, моето присъствие е само форма на не-присъствие. Аз се превръщам в пленник на собствения си отказ и моето отношение към другия е нечестно отношение – другият е съжален, пощаден, но подценен и необичан. Във времето разривите стават неумолимо по-дълбоки – другият се превръща в чужд-на-мене-друг. Заедността е само външно запазена. Между Аза и другия се създава пропаст.  Всеки започва да живее за себе си.  Докосването до другия е повърхностно,  другия не може да ме развълнува вече. Времето само натрупва омраза или безразличие, достигащо до примирение.Това отново във времето може да породи болезнено чувство на вина и безпокойство-вена за моята безвъзвратно отминала възможност да направя от себе си нещо различно за себе си.

Понякога компромисът се схваща като представяне на възможност на другия да направи нещо различно за себе си.

Разположен в по-голям времеви хоризонт, компромисът не запазва заедността, в много случаи даже отнема везможнастта за самопреодоляване или изграждане  или изграждане на нова заедност. Времето не открива перспективи,  а отнема перспективи, възможностите започват да се ограничават.

Ирационалното вярване в компромиса е, че другия е винаги открит за промяна, че нещата ще се оправят с времето, че времето изглажда различията. В действителност нещата не се оправят с времето, примирението не е решение, разривите неусетно ще се задълбочават, докато твърде късно Азът разбере за непоносимостта на ситуацията,  когато  другият  започва да ме дразни дори само със своето присъствие.