Типове личности според Фриц Риман
Типове личности според Фриц Риман
В тази статия ще ви разкажа за типовете личности в много сбит варянт, за да придобиете малка прадстава каъв човек стои срущу вас и да си отговорите на въпросите, защо се държи така, защо постъпива по определен начин, защоне не допуска хора до себе си, защо постъпва агресивно или пасивно? Преди да се заемете с опита да го промениете, четете на долу. За всичко това има отговори!
ШИЗОИДНИТЕ личности
Човек, отбягващ себеотдаването, се опитва да живее предимно със себесъхранението?
Неговият стремеж ще бъде преди всичко насочен към това, да стане възможно най-независим. На никого да не се надява, от никого да не се нуждае, никому да не е задължен, за него ще е от решаващо значение. Затова той се дистанцира от останалите, има нужда от разстояние спрямо тях, не ги оставя да се приближат твърде много, никога не се обвързва изцяло с тях. Нарушаването на тази дистанция той възприема като заплаха за неговото жизнено пространство, като застрашаване на потребността му от независимост, на неговата цялостност и той решително се брани срещу това. Така той развива типичния за него страх от човешка близост. Само че в живота близостта е неизбежна и затова той търси защитно поведение, зад което може да се крие от нея.
Той избягва преди всичко близки лични контакти, не допуска в интимен план никого до себе си. Той се бои от срещите насаме с някого, с един партньор, и се опитва да направи човешките отношения делови. Когато е сред хора, той се чувства най-добре в групи и колективи, в които може да остане анонимен и при все това съпричастен към общи интереси. Най-много от всичко той би желал да притежава шапкатаневидимка от приказките, с чиято закрила би могъл, неразпознат, да участва и да се намесва в живота на другите, без да трябва да жертва нещо от себе си.
Такива хора създават у околните впечатление на далечни, хладни, дистанцирани, трудно разговорливи, сухи, дори студени. Често те изглеждат странни, чудати, неразбираеми и изненадващи в своите реакции. Човек може дълго да ги познава, без действително да ги познава. Ако днес сякаш сме имали добър контакт с тях, на следващия ден те ще се държат така, като че ли никога не са ни виждали; да, колкото по-близо са дошли до нас, толкова по-грубо те изведнъж се отвръщат – безчувствено, често с изглеждаща безпричинна агресия или враждебност, която наранява.
ДЕПРЕСИВНИТЕ личности
Нека сега разгледаме втората основна форма на страх, на страха да станеш самостоен Аз, който дълбоко в нас бива преживян като отпадане от защитеността. Погледнато от страна на основните импулси, тук според нашето сравнение става дума за хората, които надценяват „революцията“, т. е. движението около един по-голям център и искат да избегнат „въртенето около самите себе си“; така ние обозначаваме отдаването в най-широк смисъл.
Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо. Когато обичаме, ние се стремим да направим обичания човек щастлив; ние се вчувстваме в него, искаме да отгатнем желанията му, мислим повече за другия, отколкото за нас самите, можем да забравим себе си и да преживеем ощастливяващия обмен на даване и получаване, който претопява двама ни в едно Ние, снемащо поне за мигновение разделеността на индивидите. Праобразът на такава любов е отношението май-кадете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото. Нека сега се запитаме какво се случва, когато човек отбягва ставането-себеси и се опитва да живее предимно отказа от себе си и отдаването.
Първото следствие от това е, че така другият, партньорът получава свръхценност. Любящото желаниезасебеотдаване се нуждае от партньор, свързано е с наличното битие на един друг човек и не е възможно без него. По този начин вече е зададена една зависимост, тук е заложен централният проблем на хората, които определяме като депресивни: те в по-голяма степен от другите са зависими от партньор. Било то заради тяхната способност и готовност да обичат, било то заради тяхната потребност да бъдат обичани – две страни, които можем да обобщим с думите на Ерих Фром от неговата книга „Изкуството да обичаш“: „Аз се нуждая от теб, защото те обичам“ и „Аз те обичам, защото се нуждая от теб“. Понякога човек се нуждае от някого, за да го обича, за да реализира способността си да обича; или пък човек се нуждае от другия, защото иска да бъде обичан от него и има потребности, които смята, че не може сам да задоволи.
Когато един човек толкова настоятелно се нуждае от друг, той ще се стреми колкото се може повече да снеме делящата него и другия дистанция. Разделящата Аз и Ти бездна го измъчва – т. е. тъкмо дистанцията, от която шизоидният човек безусловно се нуждаеше и се опитваше да запази като самозащита. За разлика от него депресивният иска да бъде и да остане възможно най-близо до другия. Колкото по-слабо е развил „въртенето около себе си“, толкова повече той преживява със страх всяка дистанция, всяко отдалечаване и отделяне от партньора и се опитва да го предотврати. За него далечността означава да бъдеш оставен сам, да бъдеш изоставен, а това обстоятелство може да го доведе до дълбоки депресии, дори до отчаяние.
НАТРАПЛИВИТЕ личности
Копнежът по трайност е изначално и дълбоко заложен в нас. Както видяхме, сигурното завръщане на познатото и обичайното по време на детството е невероятно важно за нашето развитие. Едва то прави възможно разгръщането на специфично човешките качества, на нашата чувствена и емоционална страна, на способността ни да обичаме и изпитваме доверие и надежда. Анализът на шизоидната структура на личността ни показа, че при честата смяна на значимата фигура или изобщо при отпадането на една такава в най-ранната фаза, тези страни остават недоразвити или закърняват. Трайността и сигурното завръщане на едни и същи впечатления са от голямо значение и за развитието на нашата памет, за познанието и опита, изобщо за нашето ориентиране в света. Един хаотичен свят без познаваеми и достоверни закономерности и порядки изобщо не би ни позволил да разгърнем тези способности – на външния би съответствал един вътрешен хаос. Така възможността за придобиване на сигурно и валидно познание се явява сякаш вътрешно-душевното отражение или съответствие на порядъка и закономерностите в нашата вселена. Кацането на луната например никога не би станало възможно, ако луната описваше една произволна, неизчисляема траектория, без познаваеми закони на движение.
Тази взаимосвързаност на макро и микрокосмоса бе най- добре разпозната от астрологията, която изглежда днес отново преживява ренесанс. В своя „Завет на астрологията“ Оскар Адлер тълкува прочутите думи на Кант, че две неща постоянно ни изпълват с най-дълбоко благоговение: звездното небе над нас и моралния закон в нас, по следния начин -моралният закон в нас е отражението или съответствието на космическия порядък, на „звездното небе над нас“. Ако осъзнавахме по-добре това биване включени в космическия порядък, бихме открили един предварително заложен в нас принцип на порядъка, който стои над всички идеологии, защото не е човешко творение и в същото време е фундаменталното условие за нашата екзистенция и жизнено пространство. Използваното в началото сравнение може да хвърли повече светлината върху казаното.
Стремежът към трайност следователно принадлежи към нашата същност; наред с копнежа по вечното присъствие на едно обичано и обичащо ни същество, той сигурно е един от корените на религиозните чувства. Човек задоволява тази потребност от трайност в представата за безвремието, вечността и вездесъщността на божественото. Ние не винаги съзнаваме, колко дълбоко в нас е заложена тази потребност; но я изпитваме мигновено, когато нещо познато, обичайно, смятано за неизменно изведнъж започне да се променя или дори заплашва да изчезне, да престане да съществува. Тогава ни обхваща ужасът на преходността и ние стреснати осъзнаваме нашата зависимост, нашата времевост.
С това преминаваме към описанието на третата основна форма на страх, която е зададена по този начин, страха от преходността. Той ни завладява толкова по-силно, колкото повече искаме да се предпазим от него.
Нека като начало се запитаме какви ще са последствията, ако човек надценява страха от преходността, или погледнато от страна на основните импулси, се опитва да живее, като надценява стремежа към трайност и сигурност, т.е на езика на нашето сравнение – едностранчиво подчертава центростремителното, което съответства на силата на привличане.
ХИСТЕРИЧНИТЕ личности
„Във всяко начало живее едно вълшебство“ – Хесе
Вълшебството на новото, очарованието да опознаеш неизвестното, радостта от осмеляването – те принадлежат също толкова към нашата същност, колкото желанието за трайност и сигурност. Приключението ни изкушава; чуждите страни ни привличат; ние познаваме както носталгията по дома, така и носталгията по чуждото, както копнежа по сигурна закрила, така и по впечатления и преживявания, които взривяват обичайните рамки, обогатяват ни, разкриват нови страни в нас и ни променят. Ние търсим нови контакти; нещо ни тласка да опознаем и изчерпим всички възможности на нашата същност, да се разширим, да съзреем и станем по-цялостни в срещите ни с другите хора.
С това ние стигаме до четвъртата и последна основна форма на страх, на страха от неизбежното, от необходимостта и от ограничеността на нашия порив за свобода. Този страх е огледален образ на онзи, който натрапливият човек изпитваше. Ако натрапливите се бояха от свободата, от обрати и риск, то при разглежданите сега хистерични хора става дума точно за противоположното. Те решително се стремят към промени и свобода, казват „да“ на всичко ново, обичат да рискуват; бъдещето, което се простира открито пред тях с всичките си възможности, е големият им шанс. И съответно те се боят от всички ограничения, традиции и твърдо установени закономерности, които бяха тъкмо ценностите на натрапливите хора. Или казано отново на езика на народната мъдрост: те живеят според мотото случилото се един път не се е случило – това означава, че в крайна сметка нищо не е обвързващо и задължаващо, нищо не може да предявява претенции за вечна валидност. За тях всичко трябва да остане относително, жизнено и цветно – важно е единствено настоящето, мигновението. „Carpe diem“ – използвай възможността, вероятно тя никога няма да се появи отново. Миналото е отминало и вече не е интересно; бъдещето е широкото поле на възможностите; но те всъщност не са запланувани – това отново би било прекалена установеност, – важно е само човек винаги да е отворен за тях, готов да се откъсне от наличното.
Как би изглеждала ситуацията на един човек, който, на езика на нашето сравнение, пренебрегва свързващата всичко, концентрираща сила на привличане и се опитва да живее предимно противоположния импулс на центробежната сила? Това би означавало човек да живее в мигновението, не с твърди планове и ясни цели, а винаги в очакването на нещо ново, в търсенето на нови очарования, впечатленияи прйключения, да се оставя да бъде отклоняван от нещо и съблазняван от царящите в момента възбуди или желания, които му се предлагат отвън или отвътре. Такъв човек се нуждае преди всичко от чувството за свобода защото порядките и закономерностите констелират страха от определянето, от невъзможността да избягаш. Общовалидните, задължителни порядки биват преживявани предимно под аспекта наограничаване на свободата, и затова по възможност отхвърляни и избягвани. Така преследваната свобода е повече свобода от нещо, отколкото за нещо.
Какво се случва, когато човек не е готов да приеме валидните правила на игра в съвместния живот на хората, закономерностите в природата и живота? Тогава той живее сякаш в един гумен свят, който изглежда произволно податлив и разтегляем, чиито порядки в крайна сметка няма нужда да бъдат вземани насериозно, защото те също постоянно се променят. В един такъв свят човек винаги намира задна вратичка, за да се изплъзне от евентуалните последствия на своето действане. Законът за каузалността например, за връзката между причина и следствие, може да е в сила в сферата на физическата природа – аз не съм склонен да призная валидността му по отношение на мен, и кой знае, може би тъкмо тук и днес той не важи.
Естествено в такъв случай човек най-много се страхува, и по възможност избягва всичко, което ни определя и ограничава веднъж завинаги: биологични дадености като половите роли на мъжа и жената, стареенето и смъртта, но също така и конвенции, предписания и закони, всякакъв вид правила на игра, които един колектив създава с оглед на общуването между хората. Нека обобщим всичко това: той се бои най-много от неизбежно ограничаващите ни страни на живота и света, които обикновено обозначаваме като действителността, „реалността“. Следователно става дума за света на фактите, към който ние трябва да се приспособим и който трябва да приемем, съзнавайки нашата зависимост от закономерностите на живота.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
„Ако всеки би знаел всичко за другия,
всеки лесно и с удоволствие би прощавал,
не би имало вече никаква гордост, никаква
надменност“. – Хафис
Зад четирите основни форми на страх стоят общочовешки проблеми, с които всички ние неизбежно се стълкновяваме. Всеки от нас се среща със страха от отдаването в една от неговите различни форми, които носят като нещо общо помежду си чувството за застрашеност на нашата екзистенция, на нашето лично жизнено пространство или на цялостта на нашата личност. Тъй като всяко доверяващо се откриване, всяка благосклонност и любов могат да ни изложат на опасност, защото тогава сме по-незащитени и по-раними, защото трябва да се откажем от нещо свое, да предоставим на другия част от себе си. Затова всеки страх от отдаване е свързан със страха от една възможна загуба на Аза.
Всеки от нас се среща и със страха от Азставането, от индивидуацията, който в различните си проявления носи като нещо общо страха от самотата. Тъй като всяка индивидуация означава отделяне от закрилящата общност. Колкото повече ставаме самите себе си, толкова по-самотни ставаме, защото така все повече познаваме изолираността на индивида.
