Самочувствието не се вдига с похвали, а с опит — със ситуации, в които тийнейджърът се е справил сам и е видял, че може. Затова и най-ефективната родителска работа тук е по-скоро в премахването на пречки, отколкото в говоренето: по-малко сравнения, по-малко спасяване, повече възможности да опита и да сгреши, без това да му се връща като упрек. Самооценката може да се променя на всяка възраст.
Как изглежда това в ежедневието?
„Аз съм тъпа.“ „Няма смисъл да опитвам, няма да ме вземат.“ „Всички са по-добри от мен.“
Казвате, че не е вярно. Изброявате доказателства. Детето свива рамене и темата приключва — а следващата седмица чувате същото изречение.
Понякога е по-тихо: отказва се от състезание, за което се е готвило. Не кандидатства. Не отива на прослушването. Избира по-лесното, не защото го иска, а защото там няма как да се провали.
Когато родител ми каже „непрекъснато ѝ повтарям колко е способна, а тя не вярва“, обикновено питам кога за последно е направила нещо трудно сама. Често отговорът е — отдавна, защото около нея всичко е уредено, подсигурено и подготвено. Самочувствието не е убеждение, което се внушава отвън. То е спомен от справяне. А спомени не се раздават — те се натрупват.
| Ако забелязвате… | Възможно е зад него да стои… |
|---|---|
| Отказва се, преди да е опитало | Избягване, което пази от провал |
| Приема похвалата с „да, ама…“ | Убеждение, по-силно от доказателствата |
| Сравнява се постоянно с другите | Мерило, взето отвън |
| Обвинява себе си за всичко | Навик да се тълкува всичко лично |
| Избира по-лесното, макар да иска друго | Страх, че няма да се справи |
Какво е самочувствието и откъде идва?
Тук използвам „самочувствие“ и „самооценка“ като синоними — в ежедневната реч се употребяват така. Британската здравна служба определя самооценката просто: това е мнението, което имаме за себе си. При здрава самооценка човек се чувства добре за себе си и за живота си и се справя по-лесно с промените; при ниска — вижда себе си и живота си в по-негативна и критична светлина и се чувства по-малко способен да посрещне предизвикателства (NHS).
Същият източник посочва и откъде идва: ниската самооценка често започва в детството. Учителите, приятелите, братята и сестрите, родителите и дори медиите изпращат послания за нас — и по някаква причина точно посланието „не си достатъчно добър“ е това, което остава.
Добавят се и други фактори: трудността да отговориш на чуждите или на собствените си очаквания, стресът и тежките житейски събития, а също и личността — някои хора са по-склонни към негативно мислене, други си поставят непостижимо високи стандарти.
В юношеството всичко това се сблъсква с още нещо: възрастта, в която мнението на връстниците тежи най-много, а сравнението е на една ръка разстояние – в телефона.
1 от 4
петнайсетгодишни момичета казва, че през изминалата година се е чувствало самотно през повечето време или винаги. При момчетата делът е около 1 от 7.
Защо похвалите не действат?
Това е най-честото разочарование на родителите — казвате на детето си, че е умно и способно, а то не вярва.
Причината е механизмът. Общата похвала се сблъсква с убеждение, изградено от много ситуации, и губи. „Ти си страхотна“ не тежи колкото спомена от вчерашния провал пред класа.
Работи друго, и то е описано в официалните препоръки: напомняйте на тийнейджъра в какво е добър и какво харесвате у него — това му дава увереност и в други области на живота.
Разликата е в конкретиката. „Ти си умна“ е оценка, която подлежи на оспорване. „Забелязах как обясни на брат си задачата, докато аз се ядосвах“ е факт, който не подлежи.
Как избягването поддържа ниската самооценка?
Тук е механизмът, който обяснява защо нещата се влошават с времето, ако никой не се намеси.
При ниска самооценка човек се крие от социални ситуации, спира да опитва нови неща и избягва това, което му се струва трудно. В краткосрочен план това носи усещане за безопасност. В дългосрочен се обръща срещу него, защото затвърждава съмненията и страховете му и го учи на едно вредно правило — че единственият начин да се справиш, е да избягаш.
Ето защо всяко „няма да ходя“ е по-важно от всяко „аз съм тъпа“. Думите са симптом. Избягването е механизмът.
Но накъде води продължителната ниска самооценка: тя може да навреди на психичното здраве и да доведе до проблеми като депресия и тревожност, а понякога и до вредни навици като начин на справяне.
Малък експеримент за тази седмица. Преброявайте за три дни колко пъти казвате на детето си какво трябва да направи и колко пъти — какво сте забелязали, че е направило. Не е нужно да променяте нищо, само пребройте. Съотношението обикновено е изненадващо и е по-убедително от всеки съвет, който мога да напиша.
Какво подхранва ниската самооценка незабелязано?
Нищо от изброеното по-долу не се прави умишлено и няма родител, който да е избегнал всичко. Списъкът не е за укор, а за забелязване.
- Сравненията. Включително добронамерените: „Сестра ти на твоите години…“ Сравнението учи детето, че стойността му е относителна.
- Спасяването. Всеки път, когато родителят се обади вместо детето, довърши вместо него или уреди вместо него, посланието е: без мен няма да се справиш.
- Похвалата само за резултат. Когато се хвали само шестицата, а не подготовката, детето научава, че е ценно само когато успява.
- Свръхкритичността към дреболии. Постоянните забележки за стойка, прическа, тон и подредба се натрупват в общо усещане „с мен нещо не е наред“.
- Разговорът за тялото. Включително когато е за Вашето. Родител, който всеки ден коментира собствения си външен вид критично, преподава урок, без да го забелязва.
Има едно изречение, което чувам в кабинета толкова често, че почти го очаквам: „Родителите ми се гордеят с мен, но само когато успявам.“ Почти винаги, когато проверя с родителите, се оказва, че това не е вярно — те се гордеят с детето си във всякакви моменти. Просто на глас го изричат само при успех. Разликата между това, което чувстваме, и това, което казваме, е мястото, където се настанява ниското самочувствие.
Какво помага?
- Създайте условия за справяне. Самооценката се гради от опит. Дайте задачи, които са малко над сегашното ниво, и не ги поемайте, когато стане трудно.
- Забелязвайте конкретно. Не „браво“, а какво точно е направило детето и колко усилие му е струвало.
- Разделете постъпката от човека. „Това не се получи“ е различно от „ти не се справяш“.
- Помогнете му да оспори собствените си мисли. Препоръчваният подход при ниска самооценка е именно този: да се разпознаят негативните убеждения и да се потърсят доказателства срещу тях. На практика — записване на това, което казва за себе си, и на конкретните факти, които не съвпадат с него.
- Насочете го към това, в което е добър. Всеки е добър в нещо и хората обикновено се чувстват по-добре, когато правят това, което им се удава.
- Насърчете добрите отношения. Ако определени хора го смачкват, по-малкото време с тях е разумна мярка, а не бягство.
- Научете го да отказва. Хората с ниска самооценка често казват „да“, дори когато не искат, и се претоварват.
- Покажете как се говори на себе си. Помага въпросът: „Ако приятел беше на твое място, какво щеше да му кажеш?“ Обикновено даваме много по-добри съвети на другите, отколкото на себе си.
И нещо, което си струва да забележите:
Едно изречение от официалните препоръки заслужава да бъде прочетено от всеки родител, който смята, че е късно: човек може да има ниска увереност заради случилото се в детството му, но всички ние можем да се развиваме и да изградим нов начин да виждаме себе си на всяка възраст (NHS).
Това важи и за тийнейджъра, и за родителя, който чете статията и разпознава в нея себе си.
В кабинета често моля тийнейджърите да ми разкажат за нещо, което им се е получило. Мълчанието след този въпрос е показателно — не защото няма какво да разкажат, а защото никой не ги е питал по този начин. Обикновено след третия или четвъртия път започват да носят примери сами. Самооценката се изгражда точно там: в навика да забелязваш какво ти се е получило.
Кога е добре да потърсите специалист?
Добър момент е, когато самокритиката е постоянна и не отшумява; когато детето се е отказало от неща, които е обичало; когато избягва социални ситуации системно; или когато ниската самооценка е придружена от понижено настроение, промяна в съня и храненето.
Британската здравна служба посочва сред придружаващите признаци при самонараняване и този: признаци на ниска самооценка, като обвиняване на себе си за всички проблеми или усещане, че никога не е достатъчно (NHS).
Това не означава, че самокритиката сама по себе си е признак за самонараняване. Означава друго: когато се появи заедно с останалите признаци, не се изчаква. И както при всеки такъв списък — нито един признак не е диагноза и не се тълкува самостоятелно.
При признаци на самонараняване или изказвания за самоубийство потърсете помощ веднага, а при непосредствена опасност се обадете на 112. Националната телефонна линия за деца е 116 111 — безплатна и денонощна, за деца и за възрастни, които се притесняват за тях.
Как мога да Ви помогна?
Аз съм Петя Горчева, психолог в Пловдив. Работя с подрастващи, при които самокритиката е станала постоянен фон, и с родителите им.
В консултацията за деца и подрастващи работата рядко започва с говорене за самочувствие — по-често започва с конкретна ситуация, в която тийнейджърът е решил, че не струва. С родителите гледаме друго: кои реакции у дома неволно поддържат картината и къде може да се отстъпи, за да има място детето да се справи само.
Ако разпознавате детето си в тази статия, можете да запишете час през контактната форма. Първата среща може да е само Ваша.
За автора
Петя Горчева — психолог, Пловдив. Магистър по приложна психология (ПУ „Паисий Хилендарски“, 2018) със специализация „Приложна психология и психотерапия“ (Медицински университет — Пловдив, 2019), с обучение за работа с младежи в риск (2014). Работя с хора повече от 10 години, от 2018 г. като дипломиран психолог. Консултирам деца над 6 години, тийнейджъри и техните родители — при тревожност, избухвания, отказ от училище, трудности с приятелите, ниско самочувствие и промени в семейството.
Повече за квалификацията и подхода ми · Деца и подрастващи · Запазете час
Често задавани въпроси
Как да реагирам, когато детето каже „аз съм тъп“?
Не спорете и не изброявайте доказателства — това обикновено води до „да, ама“. По-полезно е да приемете чувството и да попитате какво се е случило: „Звучи ми, че днес е било тежко. Какво стана?“ Конкретният разговор помага повече от общото опровержение.
Детето отхвърля всяка добра дума за себе си. Какво да правя?
Спрете да убеждавате и минете към описание. Вместо да спорите дали е способно, разкажете какво сте видели да прави — без извод и без оценка накрая. Описанието не предлага нищо за оспорване, затова по-често остава. И не очаквайте реакция; тя обикновено идва много по-късно, ако изобщо стане видима.
Как да реагирам, когато сравнява себе си с приятелите си?
Не оспорвайте сравнението и не изтъквайте недостатъците на другите — и двете подсилват мерилото. По-полезно е да го върнете към собствената му отправна точка: къде е било преди половин година и какво е научило оттогава. Сравнението със себе си е единственото, което носи информация.
Социалните мрежи ли са причината?
Те са част от картината, защото правят сравнението постоянно и достъпно, но рядко са единствената причина. По-полезно от забраната е разговорът какво точно гледа, как се чувства след това и дали си дава сметка какво остава извън кадъра. Ограниченията върху времето и особено телефонът извън спалнята през нощта също помагат.
Детето ни е добро в училище, но пак няма самочувствие. Как е възможно?
Това се среща често. Високите постижения понякога маскират убеждението „струвам, когато успявам“ — и тогава всеки успех вдига летвата, вместо да носи увереност. При тези деца похвалата само за резултат влошава нещата, а признаването на усилието и на самия човек помага повече.
Ниско самочувствие и депресия едно и също ли са?
Не. Ниската самооценка е мнение за себе си, депресията е състояние с определени признаци. Продължителната ниска самооценка обаче може да навреди на психичното здраве и да доведе до проблеми като депресия и тревожност — затова не си струва да се чака „да мине само“.
И аз съм с ниско самочувствие. Как да помогна на детето си?
Честно и без преструвки — децата разчитат несъответствието веднага. Помага да чуят как говорите на себе си, когато сгрешите, и да Ви видят да опитвате нещо, в което не сте сигурни. А ако темата е тежка и за Вас, собствената подкрепа е и грижа за детето: моделът, който то вижда, е част от това, което усвоява.
Други статии, които може да Ви допаднат
- Пубертетът у дома: как да запазите връзката с детето, когато то се отдръпва
- Тревожен тийнейджър: кога притеснението вече има нужда от подкрепа
- Когато детето не говори с Вас: какво може да стои зад мълчанието на тийнейджъра
- Тормозът като форма на агресия
- Силните страни на личността
- Как да се чувствам добре в кожата си — 5 стъпки
